Мой стих...

... в теб открих някога надежда...

Мой ден, светъл ден, пак ми я върни...

Как боли от любовта...

...

Не, не ме е страх, че тази нощ отново съм сама...

Не, не ме е страх- отдавна свикнах така. Страх ме е от самата себе си. От това, че за мене всичко си... И каквото и да ми причиниш, правото над сърцето ми държиш.

Страх ме е, че след твоите лъжи, още повече искам с мен да си... И сълзи от очите да валят теб ще гледат пак без да те винят...

...

Вървя, по твоите стъпки аз вървя... И търся някаква следа, останала от любовтта.

Една самотна сянка в нощта ми прави днес компания и с моя глас крещи...

Всяка клетва е жестока измама, всяка нежност крие удар в гърба. По- добре нека нищо да няма, да не страдаме след това...

Вървя по твойта улица вървя, но път без изход е това, на никъде не води тя.

Една самотна сянка в нощта пред твоя дом седи сега и се прощава с любовта...

Каквото и да правя не мога да забравя...

....

Сърцето ме предава...

....

Капката, която преля чашата...

...на моето търпение и обич.

Чудя се точно как да подходя с този пост. Дали да кажа направо, че мъжете са гадове и долни свине или да го кажа по- начин, по който да ме разберете. Всъщност като се замисля не ме интересува дали ще ме разберете или не. Важното е, че капката е факт и това не може да се промени.

Търпяла съм толкова много неща. Толкова много обиди, пренебрежение... Но това, което се случи в петък просто беше върха на всичко. Не искам да изпадам в подробности, но в същото време искам да споделя.

3 години мъчение. Толкова ли съм зле, че продължавам да търпя?! Не се отдава значение на малките неща. Прави се, че нищо няма, все едно че не чувства нищо. И това ме дразни, наранява ме, но в същото време ме кара да се чувствам свободна, защото тази капка беше огромна. И не искам нещата да се оправят. Искам да започна на чисто и повече да не го мисля.

Трябва да продъжа напред, каквото и да стане. Каквото и да чувствам. А в момента нито знам на къде да поема, нито какво изпитвам...

А не бива...

Хората винаги се обиждат на истината. Не могат да разберат, че това, което приятелите казват за тях е истина и вместо да се обиждат, е по- добре да оправят нещата.

Всичко е толкова просто...

Хора, оправете проблема със себе си и чак тогава съдете другите!

За старите мигове... и любов...

Навън е мрачно. Един от многото пролетни дни. Отново е вечер и аз отново няма какво да правя. Общо взето седмицата ми беше щастлива, днешният ден не беше само един от най- прекрасните ми. Преглеждах старите си постове... Толкова много чувства съм изливала тук. Толкова много надежди и мечти. Понякога имам чувството, че някой ще ме разбере.

Искам нещо значимо да се случи в живота ми. Не знам какво, но не искам да седя на едно и също място.

И понеже постът ми ще е посветен на миналото- нека се върнем към него.

Ето... в стаята нахлува меланхолия. Странно е, че вече мисля с надсмешка за хората, които са минали през живота ми. Не е тежко, по скоро... сладки спомени.

Искам винаги да помня хората, пресекли пътя ми и оставили следа в него...

И искам да ги запомня с добро.

Какъв идиот трябва да си, за да си изясняваш отношенията с някой в нета?
"Мойто момиче" понеже може и ти да хвърляш по едно оче тук... Какво значи това, "писах ти във форума, ти ми отговори след век време". За теб ако нета е мястото да се изясняват приятели за мен не е. И ми се струва безсмислено да ти отговарям на провокациите ти.
В крайна сметка, добрите и истински приятели ги е грижа, ако приятелите им "ревнуват".
А и не съществува изречение като "бяхме приятели". Истинските приятели, остават такива до край. Явно си права, че ние не успяхме. И каквото иска да ми говори Любомира за любовта и моето разбиране за нея... Да не казвам, че тя е една от материалистките в класа ни. Да има изгода, иначе не се захваща. "Ох, Танче, каква любов? Недей така с лошо!"
А и повярвай ми моето момиче, един приятел и едно гадже ми стигат. По добре един приятел, отколкото 2 форума сган. Тъпо е, че пиша такива неща.
Щото да- наистина ревнувах от време на време. Ама кво, то това не ти влиза в работата. И какво като сме се виждали всеки ден в училище? Омръзваше ли ти да ни гледаш физиономиите, какво? Защото каквото и да ми говориш за Любомира, никога не съм я чувствала така, както теб.
За Станислав- писна ми постоянно да ми говори някакви глупости за секс и връзки. Но това е отделна тема.
Не мога да разбера защо въобще се обяснявам, при положение, че 1) не съм длъжна и 2) не желая.
Но... мила, не е в мен цялата вина.
А да, щях да забравя, на срещата на класа бях на погребение на много близък на семейството ми роднина. Телефонът ми беше в нас през цялото време. После звънях на Поли, но тя не ми вдигна. Но и това не ме интересува. Вие всичко свързвате със себе си. Приемете, че всеки си има личен живот, който не включва тебе, мене, нея и него.
Искам това да остане поредния пост без отговор.

Отказвам се...

Предавам се. Нищо няма да постигна и да продължавам. В крайна сметка всичко е до време. Яд ме е само, че човекът пред мен не иска да му бъде напомняно. Но това също не е толкова зле. То ще се забрави и все едно не се е случвало.
А аз от моя страна ще се правя, че нищо не е имало между нас. В крайна сметка, то това е и истината.

Sick Puppies - All the same...

В памет...